Георги Димитров

Article on other languages:

• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrow
• Γκεόργκι_Δημητρόφ
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Mikhailov_Dimitrov
• Georgi_Mihajlov_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• ゲオルギ・ディミトロフ
• 게오르기_디미트로프
• Георги_Димитров
• गेओर्गि_दिमित्रोभ_मिखाईलोभ
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dymitrow
• Georgi_Dimitrov
• Gheorghi_Dimitrov
• Димитров,_Георгий_Михайлович
• Georgi_Dimitrov
• Георги_Димитров
• Georgi_Dimitrov
• Georgi_Dimitrov
• جارج_دمتروف
• 格奥尔基·季米特洛夫

Вижте пояснителната страница за други значения на Георги Димитров.

Георги Димитров български политик Паметникът на Георги Димитров в Москва Роден: 30 юни* 1882 Ковачевци, Княжество България Починал: 2 юли 1949 Москва, СССР

Народен представител в: XVI ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   XIX ОНС   XXVI ОНС   VI ВНС

Гео̀рги Димитро̀в Миха̀йлов (също известен като Гео́ргий Миха́йлов Дими́тров, Georgiy Mikhailovich Dimitrov, Georgi Mikhailoff Dimitroff) е български политик, ръководител на Българската комунистическа партия (БКП) и генерален секретар на Коминтерна. Той е 32-и министър-председател на България в 64-то и 65-то правителство (1946-1949 г.).

Биография

Георги Димитров е роден на 30 юни (18 юни стар стил) 1882 в с. Ковачевци, Пернишко. Родителите му са Димитър Тренчев и Парашкева Досева, от Банско, преселила се с родителите си в Ковачевци. Има 7 братя и сестри. Четири години по-късно семейството му се преселва в София. През 1894, още 12-годишен, поради липса на средства започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов. Там се печата органът на Либералната партия на Васил Радославов „Народни права“.

Георги Димитров и Йосиф Сталин 1936 г.

В България (1902 - 1923)

През 1902 Георги Димитров става член на БРСДП. След разцеплението на партията на русенския конгрес на 6 юли 1903, Димитров се ориентира към тесните социалисти около Димитър Благоев и през 1909, на 21 юли, става член на ЦК на партията на мястото на тежко заболелия Гаврил Георгиев. Той е активист и на Общия работнически синдикален съюз. Димитров ръководи Стачката на пернишките миньори, започнала на 18 юни 1906 и продължила 35 дни. Заради тази стачка на 4 юли той е арестуван за първи път. Добил национална известност, Г. Димитров става депутат след изборите за XVI ОНС (24 ноември 1913), когато е само на 31 години и става най-младият народен представител в царството.

На парламентарните банки той е без прекъсване 10 години - до 1923. Като народен представител избягва мобилизацията по време на Първата световна война. Депутатският имунитет му позволява достъп до войниците на Солунския фронт, където води активна антивоенна агитация според постановките на БРСДП (т.с.). За тази си дейност е осъден на строг тъмничен затвор и лежи четири месеца в Софийския централен затвор, от 29 август до 16 декември 1918 г.

Участва в партийния конгрес на 28 май 1919, когато БРСДП (т.с) се преименува на БКП (т.с.) и минава на Коминтерновски позиции. През декември същата година е сред организаторите на Транспортната стачка. Сред организаторите е и на съпроводилата я всеобща политическа стачка (29 декември 1919 - 3 януари 1920).

Георги Димитров се включва в дейността на Коминтерна и свързани с него организации и подкрепя болшевизацията на БКП. През 1923 заедно с Васил Коларов оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание. След неговия разгром бяга в Югославия, а оттам - в Австрия.

В Коминтерна (1923 - 1946)

Димитров става активист на Комунистическия интернационал (Коминтерна), като извършва "конспиративна дейност" в Швейцария и Германия. Достига до поста ръководител на неговото Западноевропейско бюро. Най-късно от 1927 сътрудничи на съветските тайни служби (ГПУ), включително като офицер за свръзка с Вътрешната македонска революционна организация (обединена).^[1]

На 9 март 1933, заедно с няколко други комунисти, Георги Димитров е обвинен от национал-социалистическото правителство на Нацистка Германия в организирането на подпалването на Райхстага, извършено от психически невменяемия бивш член на холандската компартия Маринус Ван дер Любе, но използвано като претекст от нацистите за жестока разправа с опозиционните партии. Димитров води своята защита на организирания процес в Лайпциг, в която разобличава фашизма като идеология. Световната общественост отрганизира публични протести срещу скалъпения политически процес. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина си. В Лондон от известни адвокати, журналисти и деятели на германската комунистическа партия е организиран контра-процес.

Димитров, Танев и Попов са осъдени на 9 месеца затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация (виж делото), но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството. Димитров е използвал фалшив швейцарски паспорт, но по време на пожара се намира във влака от Мюнхен за Берлин. Българското правителство отказва да ги приеме в България след излежаването на присъдата.

Заминават за СССР, където са посрещнати като герои. Получават съветско гражданство и остават там до края на Втората световна война. Танев и Попов по-късно са репресирани от режима на Сталин, заради известни самопризнания^{[източник?]}, които правят по време на процеса, и са изпратени в концлагери. Танев умира в концлагера, а Благой Попов след 13 години в лагерите на ГУЛАГ се завръща болен в България и написва спомените си, които са изнесени тайно и отпечатани в Париж през 1983 г. от издателство Пеев & Попов.

Този процес е последният в Германия, съставен от съдии от стария (независим от Хитлер) съд Райхсгерихт. Георги Димитров се защитава сам на процеса, като отказва правото си на служебен защитник. Смелият му словесен сблъсък с Херман Гьоринг и красноречивата му защитна пледоария спечелват на Димитров международна известност. Ето редове от неговата пледоария :

„Печатът не само ме хулеше по всякакъв начин - това ми беше безразлично, - но във връзка с мене наричаха и моя български народ „див“ и „варварски“, наричаха ме „тъмен балкански субект“, „див българин“ и аз не мога да отмина това с мълчание. Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но българските работници и селяни, българската народна интелигенция съвсем не са диваци и варвари... Нашата политическа борба, нашите политически стремежи в нашата страна не стоят по-ниско, отколкото в другите страни... Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са диваци и варвари?... Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа“.

„Аз признавам, че говоря с рязък и суров език. Моята борба и моят живот също бяха резки и сурови. Но моят език е език откровен и искрен. Аз съм свикнал да наричам нещата със собствените им имена... Аз защищавам себе си като обвиняем комунист. Аз защищавам своята собствена комунистическа, революционна чест. Аз защищавам своите идеи, своите комунистически убеждения. Аз защищавам смисъла и съдържанието на моя живот“.

След Лайпциг, Георги Димитров се превръща в символ за международното комунистическо движение. Заема мястото на Васил Коларов като ръководител на Коминтерна (1935-1943) и на БРП (к). В Москва ръководи Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и е депутат в съветския парламент (1937-1945).

В България (1946 - 1949)

Завръща се в България след т.нар. референдум за Република, и е посочен за министър-председател през ноември 1946 г. Оглавява БРП (к), която през 1948 се преименува на БКП. Непосредствено след завръщането си претърпява поражение в парламентарните избори срещу кандидата на Българската работническа социалдемократическа партия Атанас Москов. Като министър - председател на страната започва политика на постепенен преход към комунистически модел на управление и тоталитарна държава. Води курс на тясно сближение с Югославия и провеждане на поетапна македонизация на населението в Благоевградски окръг с оглед присъединяването на района към новосформираната югославска македонска република. Политиката на Георги Димитров е подчертано против националните интереси на България и подчинена на идеи за Балканска Федерация с водещ сръбски фактор. Много историци определят Димиторов като отявлен предател на Българската национална доктрина. През 1948 съветският официоз вестник „Правда“ публикува критична статия за неговите изказвания в полза на Балканската федерация.

Георги Димитров умира през 1949 в санаториума „Барвиха“ край Москва, където е лекуван четири месеца. Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит“. Има сериозни подозрения, че е отровен по лично нареждане на Сталин заради голямата му популярност в средите на международното комунистическо движение и политиката му на сближаване с Югославия (и дори обединяване в Балканска федерация), ръководена от нейния неконтролиран от СССР комунистически водач Тито. Тялото му е изложено в мавзолей в София, а след първите демократични промени е погребано в Централните софийски гробища през 1990. Мавзолеят е разрушен на 21 август 1999 г.

Семейство

Майката и по-малък брат на Георги Димитров - Тодор, също се включват в редиците на комунистическото движение. Тодор е убит по време на априлските събития от 1925 г.

Георги Димитров е женен за поетесата Люба Ивошевич, починала в Москва на 27 май 1933 г. Вторият брак на Георги Димитров е с Роза Юлиевна. След завръщането си в България Димитров осиновява бъдещия политик Бойко Димитров.

Димитровград

На Г. Димитров са наречени градовете:

• Перник се нарича Димитрово в периода от 1949 до 1962 г.
• Димитровград, Южна България
• Димитровград, Русия
• Димитровград (Цариброд), Сърбия

Източници

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Георги Димитров

1. ↑ Димитров, Димитър (2005). „Георги Димитров - съветски агент?“. BBC. Посетен на 24 април 2008

Други

• Ташев, Ташо (1999). „Министрите на България 1879-1999“. София: АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
• „Димитров, Георги. Дневник. Март 1933 – февруари 1949“. ИК "Изток Запад ". 2003
• Ханс Момсен, The Reichstag Fire and Its Political Consequences, Ню Йорк, 1972
• Фриц Тобиас, The Reichstag Fire, Ню Йорк, 1964

Министър-председатели на България
Княжество България	Бурмов | Климент | Цанков | Каравелов | Ернрот | незает | Соболев | Цанков | Каравелов | Климент | Каравелов | Радославов | Стоилов | Стамболов | Стоилов | Греков | Иванчов | Петров | Каравелов | Данев | Петров | Петков | Станчов* | Гудев | Малинов
Царство България	Малинов | Гешов | Данев | Радославов | Малинов | Теодоров | Стамболийски | Цанков | Ляпчев | Малинов | Мушанов | Георгиев | Златев | Тошев | Кьосеиванов | Филов | Божилов | Багрянов | Муравиев | Георгиев
Народна република България	Георгиев | Г. Димитров | Коларов | Червенков | Югов | Живков | Тодоров | Филипов | Атанасов | Луканов
Република България	Луканов | Попов | Ф. Димитров | Беров | Инджова* | Виденов | Софиянски* | Костов | Сакскобургготски | Станишев * временно назначение